Това, патилото, синко знаеш ли на какво прилича?… Оно е като некоя жица от цигулката, па колко я по опиняш, толкова по тънко ти свири и ти прави кефовете, ама кога се дибидус забравиш, та я опнеш без мера, а оно таман когато ти се чини, че свири най-мекамлия, дойде бущинята, та току рече “пук”, па като те плюсне през лице, та не един, ами девет света ще ти се завъртят пред очи! Плюсне ли те веднъж, ти и сам тогава ще се сетиш, че си бил много опинял, ама каква файда?… Комуто е за мислене, требвало би харно да му мисли, докато не е захванала да припуква жицата, оти после, току ми една сол, що я топя с хлеб, късно ще му бъде да разбере, че не се е рано сетил…
– Ех, харно хоратиш, дедо, право казуваш – дума момчето, – ама кому да кажеш, та кой да те слуша, като при очи са слепи и при уши са глухи тия, що би требвало анджак у тия работи да са и най-окати и най-слушати. Оно не стига, че они се правят на слепи, ами насила мамаят свето, та и он да гледа като них, па да дума на черното – бело, и на белото – черно!
…
Народът е бре, синко, думам, като планина; какви ли не мъгли и смрадове минават по нея, па минат и заминат, а планината си е все планина и все на своето место!..
Така е, вервай Бога, че е така.

Из “На припек и на сенка (Какво дума дедо Лало от село Кършни вир)” от Михалаки Георгиев