Имало един пазач на публичен дом. Трето поколение. И неговият баща, и неговият дядо така си изкарвали прехраната и за него нямало нищо по-естествено от това да последва примера им. Пазачът доволно си съществувал десетина години, докато публичният дом не се сдобил с нов собственик. Той бил амбициозен и с европейско възпитание. Събрал всичките си служители и обявил, че иска да има най-интелигентния публичен дом в района, затова ще уволни всички, които не могат да четат и да пишат. Пазачът бил свършен. Той не си представял какво друго може да прави в този живот.
След като си останал в къщи, се опитал да открие в себе си някакво призвание. Тогава се сетил, че преди година за коледното тържество на сина си бил измайсторил дървено конче. Купил си инструменти с парите от обезщетението за безработица и направил още едно дървено конче. Продал го и с парите измайсторил две кончета.
Бизнесът се разраснал и той станал най-богатият човек в района. Всяка година отделял от печалбата си дарение за местното училище. Един ден кметът го поканил да стане патрон на училището и го помолил да напише няколко думи в почетната книга. Нашият човек чистосърдечно си признал, че не може да пише. “Как? Вие сте неграмотен, а притежавате най-едрия бизнес в района. Представяте ли си какъв щяхте да станете, ако можехте да пишете?!”, възкликнал кметът. Човекът отвърнал: “Да. Пазач на публичен дом”.