Вървял странник по прашния път и зад завоя, под силното слънце видял човек, който дялал огромен камък. Дялал, а от очите му капели сълзи…
Зачудил се странникът защо каменоделецът плаче, попитал го, а той отвърнал, че е най-нещастният човек на земята, че е наказан с най-тежката работа – всеки ден да дълбае огромни камъни, за да заработи няколко жалки гроша, които едва му стигат за прехрана. Странникът му дал монета и продължил нататък.
Зад следващия завой – друг каменоделец, който съсредоточено работел с чука и длетото. Поспрял се пътешественикът, попитал го как живее. „Ден след ден дялам камъни. Работата е тежка, но ме радва, а парите ми стигат да изхранвам семейството си”, отвърнал мъжът. Странникът го похвалил за трудолюбието, дал му монета и продължил нататък.
И зад следващия завой отново се натъкнал на каменоделец. Жегата била жестока, около майстора се виели облаци прах, но той работел и пеел. Странникът тук вече се изумил. „Какво правиш, какво толкова те радва, че и пееш?!”– попитал той.

„Не виждаш ли? Строя храм!”, отвърнал гордо човекът.