Живял на света вълшебник. Той можел да превръща пясъка в захар, водата – в мляко, но не правел това, защото смятал, че чудеса няма.
Тръгнал веднъж към края на света. Пристигнал, провесил краката си от ръба и изведнъж усетил – до него някой седи. Погледнал, на самия край бил застанал петел и преспокойно си кълвял звездите.
-Престани! – възкликнал вълшебникът. – Ще ни оставиш без звезди!
-Извинете, – смутил се петелът – но сам ще се съгласите, тук няма нищо друго за кълване!
Разговорили се. И се оказало, че петелът съвсем не бил петел. Той бил човек и имал жена, много красива жена. Толкова я обичал, че станал за присмех на приятелите си. Един от тях, магьосник по образование, го превърнал в петел. И сега всички кокошки му харесват, ето защо избягал накрая на света.
-Ако някой ме размагьоса, – въздъхнал петелът – бих могъл да се върна при нея и да живея пак по човешки.
Вълшебникът също въздъхнал:
-За съжаление чудеса не съществуват!
Вървели те по края на света, като по брега на река. И от време на време петелът сбутвал вълшебника:
-Погледнете, погледнете каква кокошка! – и веднага започвал да се разкайва: – О, какъв съм станал, безсъвестен, безпътен …
Късно вечерта стигнали до мечешка бърлога.
-Заповядайте! – поканил ги мечокът. – Нямам кой знае какво да ви нагостя, но накрая на света с продуктите, сами разбирате …
-А ти как попадна накрая на света?
-Работата е там, че не съм мечок, а петел. Пеех и заработвах доволно. Чудесно е да си петел! – въздъхнал мечокът и погледнал петела, търсейки съчувствие. – Ако не беше този мед, не мога да го гледам! Малко ми беше зърното, исках да опитам мед …
Мечокът замълчал. Срам го било да разказва, но като веднъж бил започнал, трябвало да довърши.
-Внимателно, за да не разбудя пчелите, надникнах в кошера. И само като го опитах, усетих, че с мен става нещо.
Мечокът се обърнал и започнал да смърка в кърпичка.
-Можете ли да си представите, перата ми, крилата ми някъде изчезнаха, а вместо тях – козина и ей тези лапи! И най-важното, загубих гласа си. Ето, чуйте!
И заревал с пълно гърло така, че затреперила земята.
-Глас безспорно имате! – отбелязал вълшебникът.
-Нима това е глас?! Ето сега седя и се чудя, как да се превърна обратно в петел.
Вълшебникът поклатил глава:
-Едва ли ще се получи. Чудеса няма!
-Привет на компанията! – чул се глас отвън.
В бърлогата надникнал човек.
-Ти кой си? – изплашил се мечокът. – Да не си ловец?
-Не, какъв ти ловец! Аз и човек не съм съвсем. Мечок се родих, мечок остарях. И на стари години ми се прищя да стана човек. На човека, мислех си, му е по леко. На човека и пенсия му дават. Сега виждам, не е лесна работа да си човек! И обикалям, и търся някой обратно в мечок да ме превърне.
Вълшебникът махнал с ръка:
-Чудеса няма!
Седят те в мечешката бърлога и настроението едно такова …
-Да можех да стана човек! – въздиша петелът.
-Да можех отново в петел да се превърна! – мечтае мечокът.
-Да стана отново мечок! – прошепва човекът.
Писнало му на вълшебника и махнал с ръка:
-Станете каквито искате!
И тутакси се превърнали в това, което пожелали, защото го поискал не кой да е, а вълшебник. Петелът станал човек, мечокът – петел, а човекът – мечок.
Гледа вълшебникът – в бърлогата седят петел, мечок и човек. И въздъхнал:
-Знаех си аз, не стават чудеса!